Размерът на пенсиите у нас е един от най-злободневните въпроси в публичното пространство. Всеки българин се вълнува от пенсионната реформа и с тревога следи дали ще му стига пенсията, когато дойде време да се оттегли от активния професионален живот. Хората концентрират критиките и коментарите си върху ниското заплащане за старини, което пък е добре дошло за партиите, печелещи политически дивиденти от негативните нагласи по въпроса. Какви обаче са по-задълбочените причините за ниските ставки, които получават пенсионерите у нас?

Отговорите на тези и други въпроси може да откриете в тази обзорна статия за състоянието на пенсионната система в България.

Как всъщност оперира пенсионната система?

В България използваме така наречения 3-стълбов пенсионен модел, в който основната част от пенсиите се изплащат по разходно-покривния модел. С други думи, пенсиите се изплащат главно от текущо събраните социални осигуровки от работещите българи. Тази система е била създадена във времена, когато броят на работниците е надвишавал в пъти броя на пенсионерите. При такива пропорции, тя наистина е работила успешно. Какво се случва обаче, когато този пенсионен модел се прилага в държава със застаряващо население, каквато е България? Отговорът е красноречив – получава се огромен дефицит в държавния бюджет.

Според официалните данни годишният дефицит на фонд „Пенсии“ към НОИ през 2018 година е малко под 4 млрд. лв. Това означава, че държавата е събрала близо 4 млрд. лв. по-малко от социални осигуровки, предназначени за изплащане на пенсии. За сравнение дефицитът на фонд „Пенсии“ към 2007 година е бил 1.5 млрд. лв., което означава, че тенденцията му е постоянно да расте в условията на застаряващо население и намаляване на съотношението на работещи към пенсионери. Този недостиг се покрива от други приходни пера в бюджета. Например, част от ДДС-то и акцизите, които влизат в републиканския бюджет, се използват за покриване на дефицита при държавните пенсии.

За щастие, през 2000 г. беше направена частична реформа на пенсионната система у нас. Тя добави два нови стълба към съществуващия държавен разходно-покривен модел. Единият е задължителен, а другият – доброволен, но и двата са капитало-натрупващи.

Това означава, че тук вече наистина става въпрос за фонд – натрупване на спестявания, които впоследствие се инвестират с цел реализиране на доходност. Всеки работник притежава лична партида и може да избере кое от лицензираните дружества на пазара да управлява неговите спестявания. По данни на КФН към края на юни 2019 г. деветте лицензирани пенсионни дружества у нас управляват активи на стойност 14.7 млрд. лв. Това са реално спестени и натрупани средства, в  пълна противоположност на генерирания всяка година дефицит във фонд „Пенсии“.

Какви са проблемите на „частното“ пенсионно осигуряване?

Докато на теория всичко изглежда добре, на практика ситуацията не е чак толкова розова. Идеята за въвеждане на капиталово-натрупваща пенсионна система е стъпка в правилната посока. Този пенсионен модел е финансово по-устойчив от разходно-покривния, но освен това е и по-морален, защото всеки трупа и се разпорежда с личните си спестявания.

Практическите проблеми при този модел са няколко. Да започнем с това, че в момента се заделят едва 5% от заплатата за задължителния частен пенсионен фонд, което е крайно недостатъчно за една добра пенсия, дори и в комбинация с държавната. От друга страна, пазарът на частни пенсионни фондове у нас е силно регулиран – в момента разрешение да работят на пазара имат само 9 пенсионни дружества. Те управляват всички задължителни пенсионни фондове в страната, както и доброволни такива, макар че възможностите им за водене на самостоятелна инвестиционна политика са силно ограничени от закона.

Към това добавяме високите такси от около 4%, начислявани върху всяка една от задължителните месечни вноски. Тоест, ако 5-те процента, които се удържат от осигурителния доход за задължително пенсионно осигуряване, се равняват на 100 лв., реално във фонда от нашите пари влизат 96 лв. За сравнение, дружествата, опериращи взаимни фондове на свободния пазар, начисляват около 2% такса, а всъщност инвестират в идентични финансови инструменти.

Данните на КФН показват, че в дългосрочен план реалната доходност на задължителните пенсионни фондове, управлявани от 9-те пенсионни дружества в страната (след като се приспаднат високите такси и инфлацията), е близка до 0%, което успява единствено да запази покупателната способност на парите, но не и да генерира доходност.

Всичко това прави участието в тези фондове не особено привлекателна „алтернатива“ на държавния разходно-покривен модел.

Какво е решението на проблема?

Всеки индивид се нуждае от индивидуален подход, когато става дума за управление на личните му финанси и изготвянето на финансов и инвестиционен план. Тук влияят много фактори – възраст, семейно положение, дългове, ликвидни нужди, толерантност към риск и др. Пенсионният модел в България е силно ограничаващ, що се отнася до избор на правилната индивидуална стратегия за спестяване и инвестиране за старини, но освен това той не е способен да акумулира необходимата сума пари за една достойна пенсия.

Суровата истина е, че всеки трябва да спестява и инвестира допълнително средства, за да може да си осигури спокоен живот като пенсионер в България. Редно е обаче да се знае, че инвестирането на спестените от нас пари е едва последния етап от цялостното управление на личните ни финанси. Необходимо е да имаме финансов план, месечен бюджет и да сме добре запознати с различните алтернативи за инвестиране, което най-лесно може да бъде постигнато чрез консултация с експерт по лични финанси.